сряда, 6 април 2011 г.

Пълнна вътрешна свобода

Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разбе­рем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в за­творници на самите себе си.
Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.
Душевната свобода е присъща на човека и се проявя­ва, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, до­като нещо не му попречи.Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Не­щата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множест­во малки „Аз-ове", в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен за­твор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткри-ваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, не­врози, на опасението, „че не сме като другите", на скова­ващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието". А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и жела­нието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят" ли за едни от тях.
Ролята на възпитанието е да „информира", да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване" между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективност­та и интелекта на възпитаника





/>

Няма коментари:

Публикуване на коментар